Една жена пуши. Мъж го мрази.
Кой знае кога точно да започне ерозията. Тя добре знае причината: пуши и не го прави. Отначало не беше проблем, но той никога не го одобряваше. Той дори пушеше известно време, бързо изваждаше цигарата от ръката й, пушеше, докато наполовина го изгори, като й връщаше гръб само когато протестът й се смееше по-силно. Когато се срещна с него преди година, това беше чудо: на 50 години не е вярвала дълго време, че мъж по света ще обича ъгли и извивки, както и силните и слабите си страни. Те наистина се обичаха и все още се обичат. Рамо до рамо, те тръгнаха по мокрите дъждовни плажове, гондолите чрез изложби и свариха брюкселско зеле.
В леглото си четяха приказки и лежали в мълчание, защото се наслаждавали на топлината на другия, така че нямаше думи за него. Той събра приличането на езика в речника. И двамата грееха като прожектори. Но годината мина, а подписаното споразумение за наем на апартамента, в който искаха да се преместят, за да остареят, не е забелязано на купчина хартии. Може би ерозията започна на един от последните красиви есенни дни, по време на дълга разходка. Снимаха се един друг и стигнаха до залога, докато дори по-възрастните не ги погледнаха изненадано.
Жената пуши? В някакъв момент играта свърши.
Изведнъж извади цигарите от джоба си, задържа я за ръката и тя не дойде. Те се бориха за това игриво, но тя нямаше никакъв шанс срещу него с дългите си ръце. Един от тях пропусна момента, в който играта стана сериозна. Както и да е, кутията внезапно изчезна, мислеше, че го е хвърлил на стената. Гневът й се издигаше като чешма. Всичко в нея устояваше на нападението и тъй като не искаше да проявява гнева си, тя избяга и седна с гръб към него на брега на реката.
Уплашен от това, което направи, застана няколко минути. После се наведе към пакета с цигари, който бе хвърлил в тревата, и й я донесе. Той седна до нея и я придърпа към себе си. Тя почувства честното му разкаяние, но й отне известно време отново да му се усмихне. Ръката в ръка продължиха. Вечерта инцидентът беше забравен. Физически, той никога повече не прекъсваше границите си, но с цигарите нямаше да се откаже.
Той я накара да осъзнае последиците от пристрастяването си, сякаш не се познаваше след 30 години балансиране на цигарите. Той й показа скръбта си, подреждаше с нея ограничения за дим, които тя желаеше и се надяваше, защото вината й лесно се активираше, както при всеки пушач. Надяваше се безкрайната му любов и упоритост да я освободят от порок.
Искаше да е този, който я е държал толкова много, че вече не трябва да търси цигари. Така цигарите, които никога не са играли важна роля в живота им, се превръщат в централна тема в него. - Обичаш я повече от мен - каза й той и - миришеш! - Когато искаше да му се приближи нежно. Първият я отблъсна като напълно абсурден, но срещу втория тя не можеше да направи нищо, освен да си почисти зъбите десет пъти на ден. Не му беше достатъчно.
И така, тя, която се смяташе за нормална жена, се превърна в наркоман и обещаващ прекъсвач, който вибрираше от нервност и едва се разпозна. Части от нейното битие са били под земята и вече не са били достъпни за него. Когато се обади или изкара колата в гаража, тя се измъкна на балкона и набързо пуши, опитвайки се да издуха дима с ръцете си, измивайки лицето и ръцете си и когато се върна, се усмихна, но беше вече не е съвсем реално.
Тя беше виновникът: жената, която пуши.
Знаеше, че ако му даде някакъв полъх, очите му ще потъмнеят и той няма да бъде възприемчив към жест на любов, шега. И тя беше виновникът. Пристрастените. Неприкосновените. Агресивният. Под постоянните му упреци тя ставаше все по-малка и по-ядосана. Целодневните отровени интимни разговори станаха маратонски дебати, които приключиха там, където бяха започнали. Тя се чувстваше смазана, отхвърлена, вече не можеше да бъде честна и спонтанна. В един момент тя каза за първи път, че иска да се раздели с него. А той каза: Виждаш ли, ти я обичаш повече от мен.
Искаше да бъде тази, която й даде толкова много подкрепа, че вече не трябва да търси цигари.
Отново и отново те успяват да намерят бодрост и безгрижно ежедневие. Когато дойде при нея, тя пушеше само на всеки три-четири часа, бързо и невидимо.Тя направи няколко опита да спре завинаги, постави никотинови лепенки на горната част на ръката си, дъвчеше лоша никотинова смола. По това време животът с него отново беше красив, с леки крака, но вътрешно противоречието я разкъсваше.
Накрая, това ще се срути, което не беше нейно, а негово. В продължение на няколко дни тя пушеше тайно и знаеше, че лъжата не може да бъде добра връзка. Разбира се, той я хвана със запалената цигара и това го направи още по-лошо: той, обикновено спокоен и спокоен, риташе стената и се хвърляше на дивана, като се гърчеше в отчаяна топка. Седеше до нея, безпомощна, объркана, разкаяна и в същото време реакцията му към нея изглеждаше преувеличена. Тя го умоляваше, но най-важното беше да не забравяме, че се обичат и могат да се радват. Вратът й беше твърд като камък с напрежение. Тя почувства, че тя е във винтове. „Ти ме правиш кошмар“ - помисли си тя, усещайки нуждата да го предупреди.
Беше твърде стара, прекалено уверена, за да бъде постоянно притисната. Не искаше да продължи драматични отношения, а не изнудване, а компромисът, с който се бяха съгласили в много случаи: тя ще пуши много по-малко, винаги на балкона, винаги извън погледа. Щеше да ограничи преувеличената си паника. И двамата го знаеха и не искаха да го признаят, тъй като от самото начало конфликтът беше включен или изключен. Те биха могли да се спасят от всичките мелене, от нараняванията, заплахите за раздяла, завръщането, рестартирането, целувките за прошка и всички опити да се каже с нови думи какво трябва да знае другият.
От любовта остава само една руина. Тя иска да го види отново, но не в сълзи и без да я угнетява и ограничава. Той копнее за нея, но без цигари. И тъй като те не могат да намерят по-добро решение, само разделянето, което никой от тях никога не е искал да работи. Причината не може да спре тази партизанска война, която има само поражения и празен апартамент за двама.
